Силистра е в най-пустия и непосещаван ъгъл на България – и не само защото е гранична, а защото край нея не минават важни пътища, не се върти стокооборот и пътникопоток, не се вият опашки от тирове и от туристи
Лениво се плиска Дунава, поклащат се тръстиките, пеликани тракат с клюнове край блатата, слънцето залязва като портокал в прозрачните дипли на реката. Такава е представата за пътя от Русе към Тутракан и Силистра; в действителност, пътят е пуст, акациеви гори цъфтят край шосето, селцата са нарядко, чешмите и ханчетата – оглушали. Дунавът рядко блесва пред погледа на запътилия се към дивия изток, а пък пеликани има само във въображението на пътуващия. Затова пък крайдунавска Добруджа е осеяна с техни скулптури – кацнали, в полет, умъдрени, навирили клюнове. Цигани задигат бронзовите птици, но прелитат нови и кацат на нови места – няма край тази пеликанова симфония.
Силистра е класическа провинция. Там времето е замръзнало в безвремие, расте висока и прашна трева, нисичките тераси са обрасли волно с лози, носят се домашни миризми, казани с компоти къкрят между блоковете, деца играят до среднощ. Цари уют и интимност, хората се познават, заедно висят по пейки и кафенета – а кафенетата в Силистра винаги са на две крачки, винаги са по път, сто на сто има място за теб и сервитьорката знае предварително какво ще поръчаш.
Такова едно кафе е “Мартини”-то на централния пасаж. Лято е, рони се цветен прашец върху масите, наблизо бълбука шадраван; кафето е с много сметана, отвсякъде ти кимат познати и приятели, някои сядат на масата ти, поръчват нови кафета, после си тръгват, други пристигат, появяват се конячета, цигарки, сладоледи, съединяват се маси, тътрят се столове, идва сервитьорката от новата смяна, слънцето се мести, а с него и сянката. Така се движи времето в малкия град – чрез масичките в кафенетата си, чрез сенките и облаците си.
Движи се времето – почти незабелязано – и чрез голямата река, на чийто южен бряг е клекнала Силистра. Толкова е широк Дунава при Силистра, че се е разлял като залив, разточил е ръкави край обрасли в млади гори острови – нататък текат мързеливо водите му, към делтата в румънските земи.
Бреговете му са безлюдни; по горното течение се мержелеят металните чапли на пристанището, но през самия град Дунавът тече необезпокояван от индустрия и човешка суетня. Северният бряг, откъм Румъния, е покрит с гори; южният бряг е градския парк на Силистра, тук светят в охра камънаците на крепостни стени от римско време. Понякога минава лодка, понякога дълбачката за пясък започва да дудне равномерно, на опустялото пристанище за пътнически кораби дрънчат само черпаците за шкембе чорба.
Когато над Дунав минават дъждове – дори да е съвсем кратко приросяване – е удоволствие да си под тръстиковата козирка на ресторант “Дунав”, точно над зелените води, в които потъват дъждовните капки. Обикновено се яде риба на тази тераса; всъщност, целият център на Силистра е умирисан на печена скумрия. Миризмите долитат от пазарчето; отвъд сергиите му се вихри оживена бира-скара, тук се пекат прочутите кебапчета, а в съседство с тях и споменатата риба. Цвърчат скарите, гъста димилка се къдри към небето и кара дори ниските облаци над реката да се облизват.

Дунавската градина има детска площадка, фонтанче с жабчета, вездесъщите бронзови пеликани и дори паметник на Лев Николаевич Толстой, но очарованието й е в развалините на старите крепости, които се вият като двугърби камили край брега. Дали са били велики дните на римските крепости, от които сега са останали само руини, не се знае; обаче, доста самоуверени трябва да са били дните, когато е строена турската крепост над Силистра – Меджиди табия.
Тя не е в развалини; напълно запазена е, ако и селяните от близкото Калипетрово да са мъкнали добре одяланите й камъни за градежи на курници и сайванти през последните сто години. Строена е по немски тертип, линиите й са изтеглени с геометрична точност, стените й са идеално прави, блоковете й се напасват перфектно като ноти в партитурата на немска фуга, изсвирена от безименен балкански майстор-строител. Крепостта има бурна история, попадала е ту в едни, ту в други ръце през поредицата от балкански войни. В колекцията й мирно съжителстват немски каски с турски револвери и ятагани; по стените й още личат дупки от гюллетата на обстрелвалите я топове.
Не само че са запазени стените на крепостта, ами и вътрешната й архитектоника е останала непокътната, тъй че посетителят може да се наслади на всичките й секретни входове, изходи, тайници, двойни стени и задушаващо тесни пасажи с неочаквани развръзки – като лабиринта на Минотавъра е Меджиди табия! В полукръг се извива гръбнака на спалното й помещение, вътре е прохладно, направо студено за летен ден, сводовете са масивни, коридорът се вие край поредица от ветрилообразни ниши от едната страна и вдълбани прозорчета от другата.
Крепостта е възстановявана скоро, с пари на Европейския съюз, иначе преди това е била свърталище на наркомани. В бяло светят стените, мирише на прясна мазилка – и някак на манастир прилича хладния, извит в полукръг пасаж. Сякаш оттук са минавали монаси, а не войници, сякаш под сводовете са звънтели песнопения, а не подковани ботуши. И сякаш в нишите са отлежавали бъчви с гъсто вино.

Душата на Силистра е в нейните румънски къщи.
До 40-те години на двадесети век Силистра, ако и изконно българско селище, е била румънска територия. От румънците са останали къщите им – тези тежки бисери на влашката архитектура, тези тумбести гнезда на богати чокои, клекнали като патици по сенчестите улици край Дунава. Най-ефирната им посестрима е вила Конха, непосредствено до Дунавската градина, а най-богато украсената е сградата на бившия пионерски дом (понастоящем детска градина). Тук влизат десетки лични сгради, ползвани за обществени нужди, както и безброй къщи между реката и центъра, оставени да се рушат и изчезват полека от битието на Силистра. Никой не се интересува от тях, гаснат кротко еднокатни и двукатни домове по тихите, напоени с липов мирис улици. Изтърбушват се дълбоките покриви, пропадат приказните капандури, къртят се вълнистите дървени стрехи, лющят се ‘веждите’ на корнизите, белят се мазилки и стълбища.
Казват, че старите къщи са с дебели стени – лете са прохладни, зиме са топли, по прозорците им можеш да редиш два реда саксии, а по таваните им да разиграваш куклени театри.
Странна драматургия се разиграва в дворовете им сега. Бедността е принудила съжителството на различни наематели – един е пристроил стъклено предверие към официалния вход и го е накачил с всевъзможни дрипалаци, друг е изкормил бивш прозорец за да отвори страничен вход, трети е решил, че таваните са прекалено високи, та е стъкмил два етажа от един с помощта на ламаринени стълбища. Тук дреме мотоциклет по капли, там доматки цъфтят в лехички, прани гащи се веят над строшени стъкла и ръждиви работилнички от подръчни материали.
Като гнили кайсии се скапват старите румънски къщи на Силистра. Накрая и за ракия няма да стават.


Автор: Нели Начева Недева